I. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера. Нашествието на славяни и прабългари в балканските земи /VI - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и прабългари, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите. Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постоянния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове.
Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата : да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия. От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток. Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви. Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.