II. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ

През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем.
През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спомогнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар. Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското и достойнство.
През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 г./.
След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 г. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост.
В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия".
Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия. През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята. Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./.
След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост.