IV. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ

Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ.
В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение.
През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.
През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.
Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.
С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др.